Денят на Независимостта

Офисът на "Арт армия"

Офисът на"Арт армия"

Текст: Иван Хадживеликов

Често крачката към свободата е съвсем малка. Още по-често тя е доста тежка за самите нас, бъдещите бивши зависими. Искаме я, искаме, а после току – пред нея сведем глухо очи по върховете на обувките си, търсейки нещо по-срамно от нас самите. Трябва ли стреснато да държим питомното, бленувайки дивото, или да се придържаме към мантрата „Който не е скочил, не е полетял”?

22 септември

Напук на традицията да вали проливно на всеки национален празник слънцето отказва да се разкара от източната страна на кооперацията на бул. Александър Малинов. На два балкона патриоти тайно са изкарали трибагрениците рано сутринта, преди да се забият в уж празничния понеделник. В един разбит гараж рижавата пак се е окотила и възрастната жена, която току-що е измила грижливо стълбището, вади от джоба си малка бутилка от кока-кола, пълна с мляко, за да спре световния котешки глад. Безшумно паркиращо BMW замалко не минава през крака й, но тя изобщо не го забелязва, за най-добрите медии. Ти обаче уволни Стоян. Аз ли съм следващият? Ако не, защо вече втора година бачкам за без пари? Едва завърших, побърках се по изпити, после бягах обратно тук да спя пред компа по нощите. Няма да ми вдигнеш заплатата никога. Нищо не зависи от теб, нали? Оправдаваш се само с Англичанина! Той знае ли колко работа върша аз тук? Онзи нагло си сваля очилата и се усмихва. Е при това положение вече ми пада пердето:

– Виж сега, че жена ми взема по-голяма заплата от мен, няма проблем. Проблемът е, че тук винаги всичко е за вчера и винаги най-невинните са виновни. През цялото време я караш на принципа разделяй и владей, което не ме кефи изобщо. Едно време, когато дойдох на интервю, какво ми каза? Трябвало да имам търпение. ОК, нека те зарадвам – търпението ми свърши. Махам се днес, писна ми да завися от неадекватните ти решения. В сила от сега, веднага. Демонстративно набирам Боби, за да му кажа, че всичко съм си уредил, че съм вече свободен, копеле, светът е най-накрая наш, когато онзи изплюва „три бона и троен процент”.
– Моля?!
– Снощи говорих по скайпа с Хенри. Ти си новият старши криейтив. Съжалявам. Утре пътуваш за Стокхолм, трябва да ги омаеш, внимавай, важно е. Саш’ ще ти помогне с принтовете и мултимедията. Билетите ще ги донесат следобед, мен няма да ме има, когато… Призлява ми. Не го слушам и едва се извлачвам от кабинета му. Докато Саш’ ми носи вода и ми предлага аналгин, се чудя защо ли днешния ден е оцветен в червено на календара. После пускам компа и дълго търся стокхолмските музеи в Google maps..
„Няма да се прибирам за обяд днес. Ще ти се обадя.” Идеално. Нещата се случиха от само себе си и днес – 22 септември, Емине се събуди с ясната мисъл, че го напуска. Стига толкова. С пет движения изсипа всичките си дрехи в големия чувал, в който майкаму им прати завивки. Не искаше нищо повече. Направо й се гадеше от него. Когато излизаха с компания, го раздаваше доста либерален, а в квартирата гледаше само футбол и не й позволяваше да гледа MTV. Гадна била музиката. „Изкарвам парите, ще гледам. Ти си гледай уроците” – дразнеше й се, че записа история, а не английска филология, защото братовчед му замина с приятелката си преди три години за Лондон и бяха добре, пратиха снимка с новата кола. Даже Интернет не можеше да си пусне сама, тъй като той винаги заключваше компютъра с парола. Колежките й си сваляха лекциите оттам, а тя трябваше да изписва цели тетрадки. „Много хубаво пишеш, момиче” – пак си спомни за баща си и нещо я стисна за гърлото. Видя отново как сивите му очи потъмняват, когато замина с него за София. „Глупави хора са те, Емине, живеят в своя стар свят. Не си за там, ти си като баща си – искаш сама да направиш всичко, горда си. От татко си запомни, дете, чети вестници. Те ще ти кажат къде грешат другите хора, пък кой знае, може и с друго да ти помогнат.“
Вчера пред вратата пак бяха пуснали вестници. Много неща пишеше в тях, а на предпоследната страница с малки букви имаше много обяви. Една от тях беше за продавачка в магазин на другия край на града. Обади се и й казаха, че имало малка стаичка зад склада, в която може да спи, докато се премести. Затова тя оправи гъстата си черна коса, избърса сълзите си и излезе на площадката с чувала в ръка, без да се обърне назад.

Татко, батко и аз

Леле, няма такова задъхване. Защо не взех асансьора, а реших да събера намокрения прах от стълбището? И сега брат ми какви са го прихванали? Да говорим, та да говорим. В апартамента на баба мирише по същия начин, както и едно време, само дето сега се води на татково име. Баща ми обаче не е стъпвал тук от години – докато децата му градят зрелостта си, той изживява битническата тръпка, слагайки ламперии в тузарските хотели от Созопол до Банско.

„Не мърдай оттам, нося след малко документите, за всичко съм се погрижил. Нали не е паднала бомба там?” – звъни брат ми за трети път през последния час. Той е добър човек. След сватбата се успокои и вече не ме обвинява за „тъмния ми период”. А и аз се поизчистих от всичкия шит. Напоследък обаче отново е дал воля на параноята си, че нашите още са му длъжни и някак си бе успял да навие татко да прехвърли апартамента на нас, а ние своевременно да го продадем. „Веднъж ми трябват пари, брат, няма връщане назад!” Напредъкът пък се изразяваше в покупка на някаква таратайка и предплащане на наема за малката бирария, която въртеше в квартала. Допива ми се бира и подсъзнателно се запътвам към хладилника. Отгоре има снимка на трима ни – татко е седнал, ние се хилим като Чип и Дейл от двете му страни. Хубави времена бяха въпреки всичките караници и поступвания. В комуната си припомнях всичко – неуспешните уроци по плуване, подпалването на стаята ни, разходките в гората. Това май ми помогна там. Изведнъж усещам, че не искам да продаваме апартамента. Набирам брат ми по телефона и му казвам, че смятам да живея тук.

Той ми затваря, без да каже нищо. Искам да се разходя в квартала. Излизам и асансьорът тъкмо идва. Едно хубаво момиче плаче без звук на стълбището, но ми благодари, когато й помагам да вкара огромния чувал.

В асансьора

– Благодаря ви.
– Аа, за нищо, за нищо. Аз съм съседът. Ти?
– Аз… аз повече няма да дойда тук.
–Никога? Сериозно?
– Е, зависи…
– Асансьорът спира с шумно хлъцване.
– Мамка му!
– Леле, как псуваш! Опасна си значи!
– Не, просто денят ми е такъв целият.
– Що, не е ли някакъв празник? Съединението прави силата, нещо, а?
– Не, днес е обявена независимостта на България, повече от двайсет години след Съединението. Какви хора сте вие, бе?!
– Какви, смотани, какви – не знаем какво да си правим независимостта.

Тя се засмива, а асансьорът се трогва и тръгва. Двамата се засмиват още по-силно. На първия етаж им отваря възрастната жена, която мие стълбището. Тя гузно крие нещо тежко в дясната си ръка, но това не е важно за тях, младите, които през смях излизат пред блока и тръгват заедно. Говорят си нещо, което е интересно. Или пък не е. По-интересното е, че в този момент от покрива на кооперацията на булевард Малинов полита тухла четворка, която прави на сол предното стъкло на арогантно паркиралото BMW.

Реклами

Етикети: ,

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s


%d блогъра харесват това: